Forgetting to Remember

Прожекцията обединява четири видео творби, посветени на въпросите за съхраняването на историята и разкриването на скритите следи от миналото: „23-ти август“ (2023 г.) на Симина Неагу, „The City That Has Peace“ (2023 г.) на Петра Матич, „The Ghost of Culture“ (2023 г.) на Воин де Воин и „Citrus Tristeza“ (2018 г.) на Анка Бенера и Арнолд Естефан. Заглавието „Да забравиш да помниш“ намеква за опасността от забравяне на собствената история, изтриване на архива и в резултат на това потенциално повтаряне на стари грешки, което и четирите творби отразяват по някакъв начин.

Независимо дали се задълбочаваме в забравените моменти на солидарност, все още заключени в архитектурата на Букурещ и Загреб, връщаме се към утопичните идеали в Националния дворец на културата или НДК в София, или размишляваме върху латентността на „фашисткия вирус“, както го разбира унгарският антрополог Карл Полани в началото на ХХ век, работите ни движат между миналото и потенциала на едно може би различно бъдеще. Какво има да се открие? Какво се крие под паважа, докато ние се занимаваме с ежедневието си? Какво трябва да бъде запомнено? Това са някои от въпросите, на които трябва да си отговорим или да продължим да се борим с тях за вечни времена.
- Симина Неагу, куратор на изложбата

„23 August” (2023), Симина Неагу, 25’ 24”

„23-ти август“ е посветен на Четвъртия световен фестивал на младежта и студентите, който се провежда в Букурещ, Румъния, през 1953 г. В духа на възстановяването на една обнадеждаваща, отчасти утопична история за транснационална солидарност за бъдещите поколения, историята е разказана през гледната точка на двама активисти - Джон Ла Роуз от Тринидад и Пол Джоузеф от Южна Африка, които създават приятелство за цял живот, след като се срещат на този антиколониален и антиимпериалистически фестивал. Филмът включва архивни материали от имението на Джон Ла Роуз и Института „Джордж Падмор“, художествена литература и ново интервю с Пол Джоузеф и дъщеря му Надя Джоузеф, както и архивни снимки от библиотеката на Сенат Хаус.

„The Ghost of Culture” (2023), Воин де Воин, 11’ 32”

Филмът „The Ghost of Culture“ се движи между утопичната идея за универсален дворец на културата, в който различните форми/дисциплини на изкуството се сливат, за да отговорят на нуждите на по-голяма аудитория. Във филма са използвани архивни кадри от строителната площадка от 1977 г., съчетани с действителното откриване на двореца. Бурни действия и движение на хора рисуват картина на просперитет и национална социалистическа гордост в големи размери.
Годината е 2023 г. - Националният дворец на културата, известен още като НДК - сграда призрак - получастна, полупублична, в която влизането се превръща в препятствие. Втората част на филма разкрива динамиката на структурата на властта в момента, когато става ясно, че йерархичните и авторитарните принципи все още са в сила и служат като активен инструмент и отношение към гражданите и работниците от страна на заемащите висши позиции.
Документалният стил на камерата улавя сегашното състояние на нещата и задълбава в сложния разказ или пренасочване, или невъзможност за достъп или разобличаване. Филмът ни оставя със сянката и на двете - ползата и съмнението, какво има да се разкрива?

„The City That Has Peace” (2023), Петра Матич 8’ 41”

„Градът, в който има мир“ е документален филм, проследяващ възхода и падението на Международния студентски клуб за приятелство в Загреб. Изследвайки темите за солидарността, войната и общността, Сам Бушара и Мохамед Ал Юнис ни водят през до голяма степен забравената история на неприсъединения Загреб. Филмът проследява пристигането им на непознато място като млади студенти от бившите колонии, през разцвета на мултикултурния младежки център на града, концентриран в Международния студентски клуб за приятелство, и завършва с изселването и подпалването на клуба през военните 90-те години на миналия век, символизирано от порутената, самотна статуя на първия хърватски президент Франьо Туджман. Връщайки се назад към своите пътувания, те размишляват за нежността и единството, които са срещнали в Загреб, но които вече не са там.

‘Citrus Tristeza’,(2018) Анка Бенера и Арнолд Естефан 15’14”

Цитрусовата тристеза е вирус, който е довел до смъртта на милиони цитрусови дървета по целия свят и е направил милиони други безполезни за производство. Земеделските производители са го нарекли „тристеза“ (тъга) заради опустошителните последици от болестта.
Цитрусовият вирус се появява след Първата световна война и исторически съвпада с възхода на фашизма в Европа.
Бенера и Естефан разсъждават върху това историческо съвпадение, вдъхновени от непубликувания текст на Карл Полани „Фашисткият вирус“ (1934 г.). Полани отъждествява фашизма с вирус, който винаги присъства в обществото, но остава невидим, в латентно състояние, като се превръща във вирулентен по време на системна криза.
Художниците пишат върху градските стени, като използват сок от изцедени лимони. Докато лимоновият сок бавно се изпарява, текстът изчезва, преди да може да бъде прочетен.